Най-вкусните рецепти от Иван Звездев.

"Политиците да опитат от храната на народа"

  • Ivan Zvezdev Ekip IMG 1801

Как кулинарен професионалист като вас гледа на българското увлечение по коледната трапеза? В състояние ли е тя реално да ни направи по-благи?

- Безспорно шарената трапеза с апетитни ястия и с каничка хубаво вино оправя настроението. Коледните празници носят красив дух, защото всеки се стреми да направи нещо вкусно, хубаво, да зарадва другия. И управляващи, и опозиция си честитят Коледа, стават добри и мили, отказват се от нападки. Хапването винаги помага. Най-големите бизнес сделки и дипломатически пробиви се правят на маса. В съавторство с готвача...

 

Ако е вярно, че сме онова, което ядем, тогава дали начинът на хранене на българите не предопределя и неблагополучното състояние, в което живеем?

- Храната в България е с доста лошо качество и това наистина ни влияе. Покупателната способност у нас е ниска. Повечето семейства не могат да си позволят качествени продукти. Децата, израсли през прехода, вече са 24-годишни и са свикнали с вкуса на нещо друго, не на истинската храна. Мръщят се на домашното селско сирене и си искат ерзаца от хипермаркета. Тази реалност промени сетивата на хората. Но вместо да се разтревожи от това, един бивш земеделски министър нарече заместителя на сиренето „деликатес". Безумие! Та деликатес може да бъде само истинското сирене.

 

Кой в България се грижи да съхрани автентичните храни като българския домат примерно?

- Слабата държава не пази сортове и продукти. Има и лобита, които нарочно спъват традиционните храни. Забраняват продажбата им, ако не са по европейските стандарти. Но как да са по европейски стандарти типични и старинни български продукти и специалитети? Все пак нашата кулинарна съкровищница няма да изчезне. Истинските земеделци милеят, опазват, отглеждат. Те работят здравата, не ходят по блокади из пътищата. А познавачът търси не правата „брюкселска" краставица, а кривата - тя е и по-вкусна, и по-евтина. Вярно, градският консуматор се подвежда по кръглия лъскав червен домат. Но какво общо има той с истинския, българския? Вижте до какъв парадокс сме докарани. Европейските стандарти се изработват от страни като Германия, Холандия, Белгия, които нямат условията за отглеждане на истински зеленчуци с природен вкус - както у нас. И тези страни се опитват да продават краставици на краставичаря! Ако бях земеделски министър, щях да ходя в Брюксел с български домати в джобовете. И щом сядам да преговарям за каквото и да било, ще вадя доматите, ще ги нарязвам на бялата покривка и ще черпя. Да опитат, да видят, да разберат що е български стандарт.

 

Може ли чрез храната да се отгледат по-добри и морални политици?

- Очевидно е, че властта е наркотик, от който няма отърваване. Виждаме алчни, ненаситни политици да определят съдбините на другите. Такива търбуси нямат насищане. Нищо няма да се промени, ако политиците не започнат по-често да слизат сред народа, да опитват от храната му, да слушат от какво го боли. Както ние правим с нашето предаване.

 

Един друг журналист така слезе от екрана сред народа и взе, че стана политик...

- Знам за кого говорите, но той се зарази от нас, видя от нашето предаване още докато работехме в една и съща телевизия. Така тръгна. Първото пътуващо предаване е нашето. Ние отидохме при хората и аз станах популярен, защото дадох думата на обикновените българи. Изслушвах, учех се от тях. Всичко тръгна от една реклама, която снимахме за аржентинската телевизия в Родопите. Свършихме си работата, но понеже така и така бяхме там, решихме да направим нещо и за нашето предаване, да започнем да преоткриваме българските традиции, да ги запазим за поколенията. Защото те ще умрат иначе. Старите хора, които ги пазят, си отиват един след друг, а децата им живеят в чужбина и вече са или белгийци, или англичани... Сега подготвяме енциклопедия на българските продукти и специалитети. Някои не сте ги и чували сигурно - като динен мед или крокмач. Но за манатарката сте чували, нали? Тя по нищо не отстъпва на прословутите трюфели, за които по селата у нас никой пет пари не дава. Въпреки че ги има, вадят ги край Шумен. Българските рецепти обаче са с манатарка. Тя има такъв аромат! Или еленският бут, дето го правят в Еленския балкан! Той е аналог на италианското прошуто или на испанския хамон. През 2003-а бях там, виках си: ей сега ще си отям еленски бут. И онемях. Те го правеха на пържоли... Като им показах как тъничко да си го режат, веднага казаха: само така ще го ядем вече, а ти да ни наточиш ножовете като твоите! В гр. Раковски пък каква чорба от патешки дроб правят! Само българинът умее такива работи - да си направи чорба от продукт, от който по света произвеждат най-деликатестния пастет... Показвали сме и как се прави българско сирене, и как се тъкат килими в Малко Търново.

 

Пътували сте много по света. Как пресякохте международните и българските си маршрути?

Аз съм космополитна личност. От малък тръгнах по широкия свят. И някъде към 25-ата си година установих, че познавам Италия, Германия, Сингапур, Аржентина и т.н., но не познавам България. Също както и за доста от българите, да не кажа за повечето, така и за мен нашите родни традиции и обичаи бяха неизвестни. Впуснах се да ги откривам, което се оказа изключително изживяване и за мен, и за зрителите. България е много хубава страна и тук се живее добре. Трябва да ценим това. Две трети от световното население са много по-зле от нас, има народи, които умират от глад и жажда, сполетяват ги земетресения, войни. А ние за какво се тормозим, гледаме лошо и вечно мрънкаме? Че не можем да имаме най-последния модел кола или най-модерния айфон? Разбира се, имам предвид най-вече жителите на София и големите градове. Когато „софиянци" се прибират по родните си места, те стават други - добри, вежливи, учтиви, гостоприемни. Само тук, в големия шарен град, всеки е лош. Може би защото тълпата наоколо го прави анонимен.

 

Кои са били най-интересните срещи при пътуванията ви?

- Толкова са много, че реших да подготвя специална поредица за срещите ми с интересни и позитивни българи, за които масовите медии и не знаят - нали почти не мърдат вън от жълтите павета. Ето например най-вкусният сусамов тахан се произвежда от един бивш партиен ръководител от Харманли. Сам си е сглобил таханджийница, сам си прави всичко, влага си сърцето и затова таханът му е толкова хубав.


Запознах се и с един от първите ни тото милионери, но не от демокрацията, а от комунизма. Той сега е домакин в една хижа в Стражица. През 1986 г. спечелва от тотото 17 000 лв. Когато отива в местния клон на тогавашната ДСК да си получи печалбата, там нямат толкова пари да му платят. Взима си парите, разбира се. И тръгва да пътува - обикаля цяла Западна Европа. Днес едва свързва двата края, но е доволен - взел е своето от живота.


С нашия редактор на предаването започнахме да подбираме подобни истории. И установихме, че добрите хора са повече от лошите. В моето предаване вече 15 години постоянно се стремим да показваме позитивните страни на живота. Хубавото успокоява зрителите. Надяваме се, когато гледат поредицата ни с истории, те да се „заразят" от примера на тези истински герои на нашето време.

 

Вие самият „заразен" ли сте?

- Аз съм много щастлив човек. Естествено, имам си възходи и падения. Но винаги се стремя да гледам позитивно на живота. Щастлив съм да си прекопавам градинката от 100 квадрата, да си правя мазоли, да отглеждам там домати, подправки. Когато сутрин си запарвам чай от набраната в градинката маточина, денят ми грейва. Важното е сутрин да се будиш бодър, свеж, да си здрав. А дали хлябът ще е типов или добруджа - не това определя нещата. Често си спомням една история, която чух в Аржентина. Един човек всеки ден минавал край магазин за обувки и гледал на витрината един чифт, който мечтаел да си купи, но нямал пари. Докато веднъж се огледал и видял зад себе си просяк без крака. Тогава си дал сметка колко е щастлив. Мечтаел безнадеждно за недостъпните обувки, но имал крака. Така че трябва да се радваме пълноценно на онова, което имаме. Здрав и прав ли е човек - това вече е повод да е щастлив. Дадох си сметка за това още когато бях 11-12-годишен и играех в цирк „Медрано". Една от собственичките му беше прикована към инвалидния стол и аз още тогава осъзнах колко по-щастлив съм от нея... Трябва и да сме по-скромни в желанията си.

 

Споменахте Аржентина. Били сте там в трудни времена. Как се справят аржентинците с изпитанията?

- Тръгнах си оттам малко преди техния дефолт. Кризата беше жестока. Но те не спряха да се веселят. Не бих го нарекъл непукизъм, то е просто едно по-цялостно отношение към живота, по-обхватно възприемане - в цялата му пълнота. Уж са бедни, а всъщност са богати именно с това. 
В България също се живее весело. Чужденците много харесват живота у нас. А ние правим всичко, само и само да ни харесат именно чужденците. Да ни похвали Брюксел! Ако в чужбина някой направи нещо добро, той става велик и известен. А ако у нас някой постигне нещо хубаво, никой друг не се интересува. Тегне безразличие, егоизъм. Сигурно идва от турското робство. Ние тук сме кръстосали много нации, кой ли не е минавал през земите ни. Така че сме като Аржентина на Балканите. А Аржентина е България в Латиска Америка - заради многото емигранти, които съставляват нацията й.

 

Какво ви накара да заминете за Арженитна? Именно там пробивате с готвенето, нали?

- Когато напуснах България, ресторантьорският бизнес тук беше много труден. У нас държавата сякаш е срещу честния човек. Докато лошият и мошеникът винаги знаят как да се възползват от вратичките в законите. Знаем си - „за милиони няма закони..." В онези години имаше жесток рекет. Идваха едни яки момчета и ти казваха, че ако си с тях, ще те пазят от набези на наркомани примерно. Не можех да издържа в такава среда и заминахме с жена ми за Аржентина, родината на баща ми. Там видях колко е различно отношението към способния човек. Отидох с ниско самочувствие, чудех се дали ще ме вземат. Търсеха готвач. Имаха един, но той беше мърляч. А аз, ако разсипех нещо, винаги почиствах. Освен това пожънах огромен успех с традиционната украса, позната ми от „Балкантурист" - розичката от домат, маслинката и магданозчето. Такова нещо там не бяха виждали и то произведе фурор. Шефът дойде и ми предложи постоянно място, поемайки ми и транспорта, което никак не беше малко.
Общувах там с много хора, имах много приятели. При тях всеки си знае мястото. Може би идва и от футбола - всеки играе на определена позиция и тогава отборът печели. А у нас всеки си позволява какво ли не. Ето например преди време един общински съветник счупи носа на полицай, дошъл да го глоби за неправилно паркиране. После същият човек стана министър на културата. И нищо, обществото го преглътна...

 

Разкажете по-подробно за „аржентинската връзка" във вашето семейство.

- Дядо ми е бил убеден комунист, идеалист. Заради бурната му дейност във Великотърновския край няколко пъти е бил арестуван, бит в полицията и предупреждаван да спре, защото лошо му се пише. Като видели, че вече няма да му се размине, негови другари го закарали във Варна и го натоварили на един кораб. Така попада в Аржентина. Слиза там - гладен, без пари. Върви по улицата и псува. Чува го друг българин: я чакай, какъв си, откъде си, ще ти помогнем. Закрепва се и завършва в Ла Плата инженерния факултет, като междувременно работи какво ли не, за да се издържа. Става най-добрият инженер в Берисо. Там и досега е пълно със строени от него сгради. Иначе е родом от Долна Липница. Казва се Иван Звездев Кънев, но аржентинците го наричат Канев и така си остава. А баба ми е от село Попица, Врачанско. Там се говорело, че който отиде в Америка, си взима колкото земя иска. Така е било и в Аржентина. Колкото земя си оградиш, все е твоя - само да я обработваш и да отглеждаш на нея разни неща. И семейството на баба ми поема натам. Тя е била 9-годишна тогава. Завършила е само 3-и клас. После е трябвало да работи. Така е било в онези времена. Установяват се в северната провинция Чако, по-късно имат там поля с памук. Емигрантите превръщат Аржентина в най-богатата и просперираща латиноамериканска страна преди Втората световна война - с трудолюбие и всеотдайност. 
Баба ми и дядо ми се срещат и се женят някъде през 1946-1947 г. Ражда им се дъщеря, а после през 1951 г. и син - баща ми. В аржентинските документи е записан като Деметрио Кристобал. През 1955 г. дядо със семейството потегля за България. Новата власт вече търси своите емигранти - да идват и да работят за мечтания от тях строй. Дядо ми междувременно е успял да преведе за партията си около 100 000 долара помощи - от чист идеализъм. Пристига с ентусиазъм, но бързо се разочарова и започва да се обажда: „Абе, другари, какво правите? За това ли ни биха в полицията?!" Решава да се връща в Аржентина. Но не го пускат. Той е инженер, имат нужда от него. Така и остава тук с домочадието. Когато по-късно вадят български паспорт за баща ми, записват го като Димитър. Дядо почина през 1971 г., преди да се родя, но завеща на цялото семейство почитта към трудолюбието и усърдието.

 

Има ли някакви случки от неговите емигрантски години, останали като предания в семейството ви?

- Помня една история, която показва колко сме проклетички българите. Пристига българин в Аржентина, не знае испански. И другите българи му казват, че като го черпят с типичния местен чай мате, не бива да отказва, защото ще обиди домакините. Матето се пие в кратунка, горещо е 60-70 градуса. Нашенците лъжат новичкия: като не искаш повече, кажи само más caliente. А това всъщност значи „по-горещо". И човекът само повтаря más caliente, más caliente. Учудени, аржентинците му дават все по-горещо мате, докато нещастникът съвсем си попарва устата и гърлото. Другите българи се превиват от смях отстрани... Ей такива са ни шегичките... А пък как само се кикотим, когато някой чужденец бърка българските думи! На мен никой не ми се е смял в чужбина, напротив - радвали са се, че макар и с грешки, правя усилие да говоря езика им.

 

Баща ви видя ли все пак родината си?

- Да, през 90-те татко, който също като дядо стана инженер, отиде да види Аржентина. Той подари и на нас с жена ми сватбено пътешествие до там. Отидохме уж само на разходка, да видим роднините, а останахме 6 месеца. Бяхме добре, мен ме ценяха, добих самочувствие в готварството. Но жена ми плачеше за България. И решихме - по-добре бедни, но щастливи. Жена ми просто не издържа на аржентинското приятелство. Щом видят, че към 10-11 ч. вечерта у нас свети - и звънят: „Ей, как сте? Я вижте, носим месо. Да направим асадо (типичното аржентинско печено - бел.ред)!" И се почва... Много си падат по веселбите. Но иначе не си дават зор. Щом загуби любимият им футболен отбор, не отиват на работа - страдат. Като ги питах защо го раздават така лежерно, те отговаряха: „Виждаш ли всичките тези полета? Когато нашите родители са дошли, тук е било диво. Те толкова много работили, за да облагородят тази земя, че ние сме се родили вече изморени."


Имахме и следния случай. Живеехме в гараж. Един майстор трябваше да пробие ида монтира прозорец. Направи дупката и спря: „Петък е, ще дойда в понеделник и ще го довърша." Но не дойде две седмици. Почна да вее. Баща ми, нали е инженер, взе и го монтира. Идва онзи след две седмици. Весел - бил на едно „кампо" (на теферич), там хората хубави, весели, харесало му и поостанал. Като видя, че прозорецът вече е сложен, рече: „Я, монтирали сте си го! Ама защо, нали аз щях да го направя..."

 

Като се върнахте в България, как започнахте отначало?

- Още от Аржентина бях прочел, че тук тръгва първата частна телевизия и че търсят кулинарно предаване. Бях убеден, че това е за мен. Винаги съм бил в центъра на вниманието, умея да работя пред публика. Предложих свой пилотен проект, наречен „Вълшебник в кухнята". Тогавашният ми продуцент обаче поискал много пари, прекалил. Аз не знаех, после разбрах. Бях много изненадан, че не ме одобриха. Рекох си - ами тук не ме разбират. След 3 месеца случайно научих, че от същата телевизия ме търсят, опитват се да се свържат с мен. И така се роди новото предаване „Бон апети". Винаги съм знаел, че нещата ще станат. Не че се смятам за нещо изключително - просто зная как. Тя и Мадона не блести с изключителни певчески данни, но умее да прави нещо различно. Талантът е да правиш онова, което ти идва отвътре, и да не пречиш на другите. По същия начин продължих и когато преминах към сегашния формат на предаването, което се снима в домашната ни кухня и се нарича подобаващо - „Кухнята на Звездев".

 

В по-ранните си години сте минали и през закалката на цирка. Там какво научихте?

- Изкарах голяма школа в цирка. Научих какво е дисциплина. Бях около 10-годишен, вечер ми се доспиваше, но трябваше да участвам в представленията. И няма значение дали имаш 40 градуса температура - излизаш и играеш. Като падах и мрънках, че ме боли, ми казваха - ами тук е така, като не искаш да те боли, стани аптекар. Всъщност попаднах в цирка, защото исках да си изкарам пари и да си купя колело ВМХ. Майка ми и баща ми нямаха долари, така че трябваше да си го изработя. Тренирах спортна гимнастика в ЦСКА. Веднъж дойдоха от цирк „Балкански" да оглеждат. Избраха моята сестра, тя е 2 г. по-голяма. Тя настоя да вземат и мен. И така станахме акробати.

 

Кога се почувствахте звезда?

Винаги съм бил звезда. Първият автограф дадох на 9 години. Пируети, салта - винаги трябваше да сме усмихнати и да даряваме на хората радост. Бях голяма атракция, защото бях най-малкият. Но като ме мятаха нагоре, към върха на пирамидата от акробати, знаех, че всички сме едно цяло и разчитаме един на друг. Важни са онези в основата, важни са и онези в средата, важен съм и аз, за да се задържа на върха, без да разклатя конструкцията от тела. По-късно, в Аржентина, това чувство за екипност се доразви. Там то е много силно - вероятно покрай футболната култура. Аз и до днес винаги слушам екипа си и така напредвам. Например за Никулден бях намислил да използвам една детска играчка рибка в предаването, но от екипа ме спряха: да не си палячо! И се отказах. Политиците също трябва повече да се прислушват към гласа на хората. Народът не иска много - иска да бъде чут и изслушан. Иска да се развива, държавата да му гарантира такава възможност, да се почувства важен, а не все да го унижават. За съжаление, в България не признаваме своите истински лидери и унижаваме професиите, които са носещи за едно здраво общество - учителите, лекарите, полицаите. Защото най-важни за човешкото добруване са познанието, здравето и спазването на законите.

 

Какво е коледното ви пожелание за читателите на „ТЕМА"?

- Да се стараем всеки ден да е Бъдни вечер и Коледа, да се обединяваме около християнските символи и да се стремим към хубавото.